Hear the World

Сигурно заглавието ще ви стресне и ще си кажете - ох поредната фанатична феминистка, която ще развее бойни знамена, ще заклейми мъжете и ще загърби всичко женствено в себе си. Нищо подобно.

С моя любим влязохме в спор що е феминизъм. Всъщност направо се оказа, че съм забравила какво е :)) и също така се оказа, че съм се вкарала в някакви рамкирани възприятия, както и той. Според него феминизъм - това е социална теза, според която жените са равноправни с мъжете. Не ли така? Но аз бях убедена, че феминистка е мръсна дума, че се асоциира едва ли не с мъжемразка или с лесбийка, натрапваща груба мъжка визия. С извинение към лесбийките - не смятам, че всички са такива, просто това беше моята лична асоциация на прима виста. Доста лесно е на човек да му се насадят някакви представи нали? Че забравяш точното значение. Според него пък - жените вкарвали мъжете в един общ кюп. :)) Ох горките мъже...:))

Скоро казах някъде, че съм за равноправното партньорство. Но какво означава то. За мен то е когато има любов и любовта се отдава и приема тук и сега постоянно.

Повечето мъже се стряскат и плашат, когато жената отстоява себе си, понеже си мислят, че ще бъдат стъпкани (и с право, щото много са го загазили :)) ). Но хората растем и се развиваме. Светът се променя. Осъзнаването на женската същност е просто неизбежно. Не само защото е била векове наред потъпквана. Във всеки човек има заложено мъжко и женско начало. Когато мъжът потъпква жената, все едно потъпква част от себе си и обратното.

Само че мили мъже, никой няма да ви стъпква :)). Защото жената носи живот. Феминизмът не е водене на война. Боже опази! Това е завяваване на висок глас да се спре с войните. Феминизмът не е войнственост, а стремеж към опазване на живота. Утвърждаване на любовта. Напомняне на това, как се обича.

Казах. :)

Опиат ли е любовта? Това се питах, вчера след като се запознах с една интересна история миналия ден, разказана в книгата "Еволюция на Виагра търговеца". :) Толкова ни е грижа дали от всяко нещо ще спечелим или не, че не забелязваме същественото.

Всъщност филмчето със същото заглавие "Любов и други опиати"показва нещо много важно. Избора, който ще направиш тук и сега. И готов ли си да поемеш отговорност за този избор? Любовта не е опиат, а реалност. Любовта ти показва, колко много избори всъщност имаш. Но те са си твои и ти ги правиш сега и тук!

За първи път пиша така за книга, преди да съм я прочела. Не се съмнявам в литературната й стойност. Но по - важно е друго. В нея е описана действителността. Каквато ние дори не можем да си представим. Поразрових се малко в интернет, за да науча повече за Грег Мортенсън и неговото дело.

Той е запален алпинист. Гигантът К2 (предполагам, повечето сте гледали филма "Вертикална граница") не го допуска до себе си и по пътя обратно Грег се изгубва, попадайки в някакво затънтено село в планината...А там, там животът е толкова суров, че децата учат на открито, седнали върху голата студена земя, без учебници и тетрадки...

Грег пише близо 580 писма до най - известните личности от шоубизнеса и политиката и в отговор получава само едно, повтарям ЕДНО! писмо с чек за сто долара от телевизионен водещ. Продава си алпинистката екипировка и колата, единствените му останали съкровища за общо 1500 долара...Тогава пише на майка си, която преподава в училище и там, когато децата разбират, че връстниците им от другия край на Земята нямат училище и учебници, събират всичките си пенита от джобните. По - късно тази инициатива прераства в организация и събира над 100 000 долара.

Постепенно Грег построява 145 училища!!! в най - отдалечените области на Пактистан и Афганистан, в които учат и момичета. "Когато образоваш момче, ти просто го образоваш. Но когато образоваш момиче, ти образоваш цяла общност."

Никак не му е било лесно. Отвличан, обвиняван в какво ли не. А сега из интернет се виждат някакви глупави подзаглавия, че се борел с тероризма. Опазил ме Бог. Просто неговото сърце е голямо и в него има място за всички деца.

Когато се докосна до подобна история, се чувствам жалка, дребна, непотребна. И се питам - "Какво по дяволите изобщо правя тук!?"

Затова Грег казва: "Когато сърцето ви говори, вслушвайте се внимателно!"

Не искам да съм твое изкушение,

а извиращо душевно вдъхновение

Не искам да съм твое прегрешение,

не виждай в мене изкупление.

Не искам да владея просто твоето въображение,

а да съм телом и духом допълнение. 

Не искам просто с пръсти да ме галиш, 

и с устни огнени по тялото да жариш, 

а да виждаш трънчетата в мен седящи 

и с любов да ги изгаряш. 

Крайно време е, не само да седя и да наблюдавам отстрани. Не само да гледам красивите движения, но и аз да ги правя. Не само да гледам красивите картини, но да ги рисувам. Не само да виждам, когато някой викне, но и аз да викна. 

Животът е, когато ти самият създаваш. Не е само да наблюдаваш. :) 

Обичам киното, въпреки че може да бъде твърде манипулативно понякога. В края на историята не знаех повече, макар че в началото ме уверяват в това, нито смятам, че героите намериха отговор на въпроса “Сляпа ли е истинската любов?” . 

За мен истинската любов не е сляпа. Тя иска кураж да погледнеш действителността право в очите и да се освободиш от илюзиите.

За мен Рубен и Мари само се докоснаха до любовта, но пропиляха шанса да я изживеят пълноценно. Тя предпочете да остане в собствените си страхове и удобността на неговата така наречена “сляпа любов”. И двамата са преживели неща, които им дадоха възможност да проникнат отвъд видимото и да докоснат истината. Слепотата на Рубен и различната външност на Мари. Но никой от тях не оцени това.

Защо Мари постъпи егоистично според мен? Въпреки белезите оставени й като дете. Тя искаше любимият да я търси с пръсти и слух, но не и да я види изцяло. Интересно ми е как се е почувствала, след като е разбрала, че той е отнел зрението си заради нея? Едва ли някога ще разбера, но за мен е егоизъм да предизвикаш такава безсмислена жертва. Досущ като Снежната Кралица, която разпръсквала парченца лед в сърцата на хората.

Истинската любов е доверие. Да обичаш истински, означава да даваш, без непременно да изискваш и да получаваш.

А Мари избра сляпата любов пред истинската.  

Интересно е, колко лесно човек приема всичко за даденост. Колко лесно върви по някакви утъпкани колозови и бързо свиква с това, което му е предоставено.

Свикваш с най – различната гълчава наоколо, свикваш и с безкрайната тишина...Не, че и тишината е лесно да се чуе де.

            Каква ли смелост изисква подобно решение, като това на Сали и Пол Тейлър. Но те явно са от хората, които не се отказват лесно от мечтите си. Филмът „Сега, когато чувам” провокира у мен размисли и емоции, докосна дълбоки струни на душата ми. Не само защото преживяното ми е познато, а и за възможността да погледнеш на нещата острани. Да се видиш и да се запиташ кой си?

            В началото показват една мисъл на Хелън Келър, че ако можела да избира дали да е сляпа или глуха, щяла да избере да е сляпа, понеже глухотата те откъсва от хората...Не съм съгласна. Кое е това, което те откъсва от хората всъщност? Глухотата? Да, пречка е. Да, неудобно е. Непреодолима? Не мисля...нужно е много малко за да се преодолее нещо така голямо. Но може би голямо само в нашите представи. Трябва ли да изискваме от хората със запазен слух да отгатват какво ни е необходимо. Не, мисля аз. Едно от нещата, в които вярвам е, че е необходимо да оставя другите сами да направят своя избор. Единственото от моя страна е да им покажа съвсем открито моя.

            Нека да споделя малко личен опит. Благословена съм със страхотно семейство и приятели. Въпреки, че това прави нещата много по – лесни, аз пак малко или много се страхувам да продължа напред към нови неща. Вечно се притеснявам дали ще се разбирам с околните, как ще общуваме и така нататък...Затова в повечето случаи стоя като дърво, най – вече в началото. :) Макар винаги да съм мислела, че аз съм човека, който ще показва и обяснява как се общува с човек с намален слух, се случва така че винаги околните сами намират пътя до мен. Изумително. :) Надали моята вяра в хората прави това? Не знам. Но те сами се научават как. Никой не изисква от мен да бъда перфектна (пък аз в този момент си умирам), а неуморно и търпеливо ми говорят...Казват ми, че предпочитат да общуват с мен, отколкото с чуващи. Още повече се изумявам. Та кое казвате ни разделя? Чуването ли? Човека до мен сам усеща, когато не разбирам и повтаря. Ето това е свързването. Свързването е просто да бъдеш приятел. А не да искаш невъзможното в този момент. 

            Винаги е по – лесно да искаме човек да надскача нещо, което не може, отколкото просто да го приемем такъв, какъвто е.