вторник, 29 юни 2010 г.

Да обичаш на сляпо


Обичам киното, въпреки че може да бъде твърде манипулативно понякога. В края на историята не знаех повече, макар че в началото ме уверяват в това, нито смятам, че героите намериха отговор на въпроса “Сляпа ли е истинската любов?” . 

За мен истинската любов не е сляпа. Тя иска кураж да погледнеш действителността право в очите и да се освободиш от илюзиите.

За мен Рубен и Мари само се докоснаха до любовта, но пропиляха шанса да я изживеят пълноценно. Тя предпочете да остане в собствените си страхове и удобността на неговата така наречена “сляпа любов”. И двамата са преживели неща, които им дадоха възможност да проникнат отвъд видимото и да докоснат истината. Слепотата на Рубен и различната външност на Мари. Но никой от тях не оцени това.

Защо Мари постъпи егоистично според мен? Въпреки белезите оставени й като дете. Тя искаше любимият да я търси с пръсти и слух, но не и да я види изцяло. Интересно ми е как се е почувствала, след като е разбрала, че той е отнел зрението си заради нея? Едва ли някога ще разбера, но за мен е егоизъм да предизвикаш такава безсмислена жертва. Досущ като Снежната Кралица, която разпръсквала парченца лед в сърцата на хората.

Истинската любов е доверие. Да обичаш истински, означава да даваш, без непременно да изискваш и да получаваш.

А Мари избра сляпата любов пред истинската.  

 

понеделник, 7 юни 2010 г.

Сетивата...свързват ли ни, или ни разделят?



Интересно е, колко лесно човек приема всичко за даденост. Колко лесно върви по някакви утъпкани колозови и бързо свиква с това, което му е предоставено.

Свикваш с най – различната гълчава наоколо, свикваш и с безкрайната тишина...Не, че и тишината е лесно да се чуе де.

            Каква ли смелост изисква подобно решение, като това на Сали и Пол Тейлър. Но те явно са от хората, които не се отказват лесно от мечтите си. Филмът „Сега, когато чувам” провокира у мен размисли и емоции, докосна дълбоки струни на душата ми. Не само защото преживяното ми е познато, а и за възможността да погледнеш на нещата острани. Да се видиш и да се запиташ кой си?

            В началото показват една мисъл на Хелън Келър, че ако можела да избира дали да е сляпа или глуха, щяла да избере да е сляпа, понеже глухотата те откъсва от хората...Не съм съгласна. Кое е това, което те откъсва от хората всъщност? Глухотата? Да, пречка е. Да, неудобно е. Непреодолима? Не мисля...нужно е много малко за да се преодолее нещо така голямо. Но може би голямо само в нашите представи. Трябва ли да изискваме от хората със запазен слух да отгатват какво ни е необходимо. Не, мисля аз. Едно от нещата, в които вярвам е, че е необходимо да оставя другите сами да направят своя избор. Единственото от моя страна е да им покажа съвсем открито моя.

            Нека да споделя малко личен опит. Благословена съм със страхотно семейство и приятели. Въпреки, че това прави нещата много по – лесни, аз пак малко или много се страхувам да продължа напред към нови неща. Вечно се притеснявам дали ще се разбирам с околните, как ще общуваме и така нататък...Затова в повечето случаи стоя като дърво, най – вече в началото. :) Макар винаги да съм мислела, че аз съм човека, който ще показва и обяснява как се общува с човек с намален слух, се случва така че винаги околните сами намират пътя до мен. Изумително. :) Надали моята вяра в хората прави това? Не знам. Но те сами се научават как. Никой не изисква от мен да бъда перфектна (пък аз в този момент си умирам), а неуморно и търпеливо ми говорят...Казват ми, че предпочитат да общуват с мен, отколкото с чуващи. Още повече се изумявам. Та кое казвате ни разделя? Чуването ли? Човека до мен сам усеща, когато не разбирам и повтаря. Ето това е свързването. Свързването е просто да бъдеш приятел. А не да искаш невъзможното в този момент. 

            Винаги е по – лесно да искаме човек да надскача нещо, което не може, отколкото просто да го приемем такъв, какъвто е.

            За съжаление можем да научим нови неща, само когато излезем от утъпканите коловози.