Hear the World

Обичам киното, въпреки че може да бъде твърде манипулативно понякога. В края на историята не знаех повече, макар че в началото ме уверяват в това, нито смятам, че героите намериха отговор на въпроса “Сляпа ли е истинската любов?” . 

За мен истинската любов не е сляпа. Тя иска кураж да погледнеш действителността право в очите и да се освободиш от илюзиите.

За мен Рубен и Мари само се докоснаха до любовта, но пропиляха шанса да я изживеят пълноценно. Тя предпочете да остане в собствените си страхове и удобността на неговата така наречена “сляпа любов”. И двамата са преживели неща, които им дадоха възможност да проникнат отвъд видимото и да докоснат истината. Слепотата на Рубен и различната външност на Мари. Но никой от тях не оцени това.

Защо Мари постъпи егоистично според мен? Въпреки белезите оставени й като дете. Тя искаше любимият да я търси с пръсти и слух, но не и да я види изцяло. Интересно ми е как се е почувствала, след като е разбрала, че той е отнел зрението си заради нея? Едва ли някога ще разбера, но за мен е егоизъм да предизвикаш такава безсмислена жертва. Досущ като Снежната Кралица, която разпръсквала парченца лед в сърцата на хората.

Истинската любов е доверие. Да обичаш истински, означава да даваш, без непременно да изискваш и да получаваш.

А Мари избра сляпата любов пред истинската.  

Интересно е, колко лесно човек приема всичко за даденост. Колко лесно върви по някакви утъпкани колозови и бързо свиква с това, което му е предоставено.

Свикваш с най – различната гълчава наоколо, свикваш и с безкрайната тишина...Не, че и тишината е лесно да се чуе де.

            Каква ли смелост изисква подобно решение, като това на Сали и Пол Тейлър. Но те явно са от хората, които не се отказват лесно от мечтите си. Филмът „Сега, когато чувам” провокира у мен размисли и емоции, докосна дълбоки струни на душата ми. Не само защото преживяното ми е познато, а и за възможността да погледнеш на нещата острани. Да се видиш и да се запиташ кой си?

            В началото показват една мисъл на Хелън Келър, че ако можела да избира дали да е сляпа или глуха, щяла да избере да е сляпа, понеже глухотата те откъсва от хората...Не съм съгласна. Кое е това, което те откъсва от хората всъщност? Глухотата? Да, пречка е. Да, неудобно е. Непреодолима? Не мисля...нужно е много малко за да се преодолее нещо така голямо. Но може би голямо само в нашите представи. Трябва ли да изискваме от хората със запазен слух да отгатват какво ни е необходимо. Не, мисля аз. Едно от нещата, в които вярвам е, че е необходимо да оставя другите сами да направят своя избор. Единственото от моя страна е да им покажа съвсем открито моя.

            Нека да споделя малко личен опит. Благословена съм със страхотно семейство и приятели. Въпреки, че това прави нещата много по – лесни, аз пак малко или много се страхувам да продължа напред към нови неща. Вечно се притеснявам дали ще се разбирам с околните, как ще общуваме и така нататък...Затова в повечето случаи стоя като дърво, най – вече в началото. :) Макар винаги да съм мислела, че аз съм човека, който ще показва и обяснява как се общува с човек с намален слух, се случва така че винаги околните сами намират пътя до мен. Изумително. :) Надали моята вяра в хората прави това? Не знам. Но те сами се научават как. Никой не изисква от мен да бъда перфектна (пък аз в този момент си умирам), а неуморно и търпеливо ми говорят...Казват ми, че предпочитат да общуват с мен, отколкото с чуващи. Още повече се изумявам. Та кое казвате ни разделя? Чуването ли? Човека до мен сам усеща, когато не разбирам и повтаря. Ето това е свързването. Свързването е просто да бъдеш приятел. А не да искаш невъзможното в този момент. 

            Винаги е по – лесно да искаме човек да надскача нещо, което не може, отколкото просто да го приемем такъв, какъвто е.