понеделник, 25 октомври 2010 г.

Три чаши чай



За първи път пиша така за книга, преди да съм я прочела. Не се съмнявам в литературната й стойност. Но по - важно е друго. В нея е описана действителността. Каквато ние дори не можем да си представим. Поразрових се малко в интернет, за да науча повече за Грег Мортенсън и неговото дело.

Той е запален алпинист. Гигантът К2 (предполагам, повечето сте гледали филма "Вертикална граница") не го допуска до себе си и по пътя обратно Грег се изгубва, попадайки в някакво затънтено село в планината...А там, там животът е толкова суров, че децата учат на открито, седнали върху голата студена земя, без учебници и тетрадки...

Грег пише близо 580 писма до най - известните личности от шоубизнеса и политиката и в отговор получава само едно, повтарям ЕДНО! писмо с чек за сто долара от телевизионен водещ. Продава си алпинистката екипировка и колата, единствените му останали съкровища за общо 1500 долара...Тогава пише на майка си, която преподава в училище и там, когато децата разбират, че връстниците им от другия край на Земята нямат училище и учебници, събират всичките си пенита от джобните. По - късно тази инициатива прераства в организация и събира над 100 000 долара.

Постепенно Грег построява 145 училища!!! в най - отдалечените области на Пактистан и Афганистан, в които учат и момичета. "Когато образоваш момче, ти просто го образоваш. Но когато образоваш момиче, ти образоваш цяла общност."

Никак не му е било лесно. Отвличан, обвиняван в какво ли не. А сега из интернет се виждат някакви глупави подзаглавия, че се борел с тероризма. Опазил ме Бог. Просто неговото сърце е голямо и в него има място за всички деца.

Когато се докосна до подобна история, се чувствам жалка, дребна, непотребна. И се питам - "Какво по дяволите изобщо правя тук!?"

Затова Грег казва: "Когато сърцето ви говори, вслушвайте се внимателно!"

неделя, 3 октомври 2010 г.

...

Не искам да съм твое изкушение,

а извиращо душевно вдъхновение

Не искам да съм твое прегрешение,

не виждай в мене изкупление.


Не искам да владея просто твоето въображение,

а да съм телом и духом допълнение. 


Не искам просто с пръсти да ме галиш, 

и с устни огнени по тялото да жариш, 

а да виждаш трънчетата в мен седящи 

и с любов да ги изгаряш. 

 

петък, 1 октомври 2010 г.

Крайно време е



Крайно време е, не само да седя и да наблюдавам отстрани. Не само да гледам красивите движения, но и аз да ги правя. Не само да гледам красивите картини, но да ги рисувам. Не само да виждам, когато някой викне, но и аз да викна. 

Животът е, когато ти самият създаваш. Не е само да наблюдаваш. :) 

вторник, 29 юни 2010 г.

Да обичаш на сляпо


Обичам киното, въпреки че може да бъде твърде манипулативно понякога. В края на историята не знаех повече, макар че в началото ме уверяват в това, нито смятам, че героите намериха отговор на въпроса “Сляпа ли е истинската любов?” . 

За мен истинската любов не е сляпа. Тя иска кураж да погледнеш действителността право в очите и да се освободиш от илюзиите.

За мен Рубен и Мари само се докоснаха до любовта, но пропиляха шанса да я изживеят пълноценно. Тя предпочете да остане в собствените си страхове и удобността на неговата така наречена “сляпа любов”. И двамата са преживели неща, които им дадоха възможност да проникнат отвъд видимото и да докоснат истината. Слепотата на Рубен и различната външност на Мари. Но никой от тях не оцени това.

Защо Мари постъпи егоистично според мен? Въпреки белезите оставени й като дете. Тя искаше любимият да я търси с пръсти и слух, но не и да я види изцяло. Интересно ми е как се е почувствала, след като е разбрала, че той е отнел зрението си заради нея? Едва ли някога ще разбера, но за мен е егоизъм да предизвикаш такава безсмислена жертва. Досущ като Снежната Кралица, която разпръсквала парченца лед в сърцата на хората.

Истинската любов е доверие. Да обичаш истински, означава да даваш, без непременно да изискваш и да получаваш.

А Мари избра сляпата любов пред истинската.  

 

понеделник, 7 юни 2010 г.

Сетивата...свързват ли ни, или ни разделят?



Интересно е, колко лесно човек приема всичко за даденост. Колко лесно върви по някакви утъпкани колозови и бързо свиква с това, което му е предоставено.

Свикваш с най – различната гълчава наоколо, свикваш и с безкрайната тишина...Не, че и тишината е лесно да се чуе де.

            Каква ли смелост изисква подобно решение, като това на Сали и Пол Тейлър. Но те явно са от хората, които не се отказват лесно от мечтите си. Филмът „Сега, когато чувам” провокира у мен размисли и емоции, докосна дълбоки струни на душата ми. Не само защото преживяното ми е познато, а и за възможността да погледнеш на нещата острани. Да се видиш и да се запиташ кой си?

            В началото показват една мисъл на Хелън Келър, че ако можела да избира дали да е сляпа или глуха, щяла да избере да е сляпа, понеже глухотата те откъсва от хората...Не съм съгласна. Кое е това, което те откъсва от хората всъщност? Глухотата? Да, пречка е. Да, неудобно е. Непреодолима? Не мисля...нужно е много малко за да се преодолее нещо така голямо. Но може би голямо само в нашите представи. Трябва ли да изискваме от хората със запазен слух да отгатват какво ни е необходимо. Не, мисля аз. Едно от нещата, в които вярвам е, че е необходимо да оставя другите сами да направят своя избор. Единственото от моя страна е да им покажа съвсем открито моя.

            Нека да споделя малко личен опит. Благословена съм със страхотно семейство и приятели. Въпреки, че това прави нещата много по – лесни, аз пак малко или много се страхувам да продължа напред към нови неща. Вечно се притеснявам дали ще се разбирам с околните, как ще общуваме и така нататък...Затова в повечето случаи стоя като дърво, най – вече в началото. :) Макар винаги да съм мислела, че аз съм човека, който ще показва и обяснява как се общува с човек с намален слух, се случва така че винаги околните сами намират пътя до мен. Изумително. :) Надали моята вяра в хората прави това? Не знам. Но те сами се научават как. Никой не изисква от мен да бъда перфектна (пък аз в този момент си умирам), а неуморно и търпеливо ми говорят...Казват ми, че предпочитат да общуват с мен, отколкото с чуващи. Още повече се изумявам. Та кое казвате ни разделя? Чуването ли? Човека до мен сам усеща, когато не разбирам и повтаря. Ето това е свързването. Свързването е просто да бъдеш приятел. А не да искаш невъзможното в този момент. 

            Винаги е по – лесно да искаме човек да надскача нещо, което не може, отколкото просто да го приемем такъв, какъвто е.

            За съжаление можем да научим нови неща, само когато излезем от утъпканите коловози.

понеделник, 15 март 2010 г.

Като си нямам криле

Господ не иска да ми даде криле,

ще трябва явно сама да си ги зашия, 

с болка протягаща жадно ръце, 

затънала в дребнотемия до шия...

Сама ще си наливам емоция

в моята празна чаша 

след това пак сама ще ритам в амоция 

докато изпълзя от нейната каша. 


събота, 9 януари 2010 г.

Дали си истински?

"Няма е душата ми,

В мен мълчи заключена.

Нито си я виждал,

Нито ти е трябвала.

Празно е в очите ми,

Не боли от случване

Може да си истински,

но не вярвам."