Hear the World

Разбрах каква ще е моята котвичка.  Това е убежището, за което си спомняш, когато усетиш, че разни тъжни мисли и настроения се опитват да вземат превес. Когато искаме да се фокусираме върху нещо, но безуспешно понеже понякога е адски трудно, е наложително да си имаме котва, към която да се хванем веднага. Определено това върши работа, въпреки че си извикал в ума си всички възможни мъдрости и всичко научено, но без особен резултат. Та при поредния такъв момент един глас изникна в главата ми или може да е по - скоро някоя мисъл форма, знае ли се. :)))))  "Научи се да цениш абсолютно всеки момент, в който си жива, иначе никога няма да се научиш да живееш." 

Това е. "Винаги нещо се случва. Няма обикновени моменти." 

 Или по скоро късчета живот. Разбира се при това пътуване очакванията ми бяха съвсем различни. :) Аз уж обичам изненадите, но този път не можех да се оттърва от усещането, че нещо не е наред. :) 

Не, че очакванията ми не бяха надминати, но не знам защо все исках нещата да се развиват, така като си ги представях. Колко наивно от моя страна. :)))))) Стремях се да бъда отворена максимално с всички сетива и да възприемам с широко отворени очи, това което ми се показва. Добре, че го осъзнах още в началото. :))) Пътуването до Асеновград мина сравнително спокойно, но това при положение, че имате волята и желанието да пътувате в тъмни зори, за да избегнете кошмарния трафик. Пътем спряхме в Пловдив за да свръшим работни задачки и изчакаме слънцето милостиво да тръгне към заник и да продължим. Определено бих предпочела някога да живея в Асеновград, отколкото в Пловдив - градчето, което обичам и помня още от дете с дъхавото мушкато и вечерния полъх от Родопите, каменистата река Чая, спокойствието и обещанието на планината....

Вечерта премина в топли срещи, спомени и сладки приказки, за да се отправим на сутринта свежи и отпочинали  за Кръстова гора. Бях изпълнена с надежда, но обзета предимно от любопитство. Пътят е извит и тесен, а разминаването кошмарно. Красотите - неземни. :) Минавайки през Бачково, времето рязко се влоши и забръска дъжд...но пътувайки нагоре малко, по - малко ласкаво ни посрещна слънцето. :) После разбрах, че това е така, защото Господ ни е поканил през този ден да идем на това свято място. Поне така каза, старата жена, която се грижеше за параклисите при новата църква. По нейни напътствия трябваше да допрем до металния кръст нещо, което носим - кръстче или друг талисман и да благодарим в молитва на Бог, че ни е поканил да дойдем. Е, аз нямах кръстче, но носех сребърно колие с две сърчица, вплетени в едно по - голямо. :) Жената ни разказа за многото чудеса, които са ставали в местността, намагнетизирана от вярата на хиляди хора. И в този ден беше пълно с туристи и миряни, които ни даваха напътствия накъде да вървим, всички се поздравяваха и подкрепяха. :) В последствие по пътя обратно занесохме по едно шише със светена вода и камъче от Аязмото при манастира, във всеки дом, който посетихме. :) Неочкавано. :)))) 

От надписа при кръста - дарен от цар Борис трети разбрах, че хората са размествали керемидите на параклисите и оставяли бележки под тях. Надписът гласеше: "Бог ни призовава за съкровена молитва от сърцето, нима общението с него има значение чрез някакви бележки? Защо рушите параклисите като местите керемидите?" 

Много по - лесно е да рушиш, отколкото да градиш.

На връщане не можехме да подминем Бачковски манастир и разбира се ресторант "Джамура", но нещо не останахме доволни този път. :) На излизане от манастира, пред входа един "младеж" продаваше полускъпоценни камъни и веднага окото ми се привлече от яспис, който докато се усетя го награбих в ръка и бях осведомена, че това ми е "на късмет" :))) и ми беше подробно обяснено от какво пази и с каква сила дарява, също така че периодично трябва да се полива с вода, за да се отмие отрицателната енергия натрупана в него от тялото. 

Дълго ще помня вкуса на сладкото от диви ягоди (затова си взех едно бурканче, което кротува в хладилника :))) ), биволското кисело мляко, което опитах в Жеравна  и други вкусотии, топлите приятелски очи, омайните залези и природните красоти, които някак си ти вдъхват чувството, че да живееш има смисъл. :) И не по - малко: да обичаш. :) 

Други снимки можете да видите тук. 

Скоро прочетох: "Любовта няма да ни направи силни. Ние трябва да сме силни преди да започнем да обичаме."  Добрееее....но аз усещам, че именно любовта е това, което ни дава сили. Усещаме ли се, колко неща правим от любов? На какво сме готови, защото обичаме? Пренебрегваме себе си и всичко останало и дори не мислим дали е правилно. Замислих се, защо например мъжете предпочитат да имат в обкръжението си силни жени. Защо всички се лепят на силните винаги? Вярно - отдаваш им възхищение, черпиш енергия от тях и т.н. Но това не е истинска обич за мен. Не искам да бъда силна, за да ме обичат. :)) Искам да имам страхове и надежди да бъда понесена и изтърпяна заедно с всички тях. :)) Да боря страховете и да оправдая надеждите. :) 

Не си мислете, че само искам, искам....знам че Бог ми дава повече от необходимото за да събирам много в себе си и да го отдавам безрезервно. Само да имам сили да го направя. 

Дори да се уповавам само на Бог, без вяра в хората не мога да живея. Не знам как се живее така. Но може би не искам да се науча все още.  

Ми просто нямам муза, за да пиша тук. :) Все пак пиша за себе си, а не за другите. Така си е. :))) Все не разбирам какво значи това, да бъдеш блогър? Но все пак, благодаря на този, който е измислил блоговете, защото успявам да напиша нещо, което на хартия с топ да ме мръднеш едва ли някога бих написала. А писането понякога си е необходимо. Много даже. :))) Благодаря ти приятелче (то си знае кое), че ме научи на факта, как писането води до концентрация. Което ми липсва доста често, да си призная. :)  Но ако седна да записвам всичките си прозрения ще трябва да съм непрекъснато с тефтер с ръка. :) Хахахх :)))) Не, не е за мен това. :Р

Днес се сдобих с поредната книга на тема Астрология. Учудващо е до какви тънки неща в човешката психика може да те доведе. Надявам все така да ме изненадва и удивлява тази древна наука. :) И всеки път как ми набива в канчето колко сме предвидими и унифицирани хората.И всеки път ми показва, как работят извечните принципи на Вселената, особено, когато хората се събират и обичат...И въпреки обичането колко е трудно да излезеш от девет точковия квадрат на мисленето. Тва е от един психологически тест, който се заинтересува да пита. :)

Този постинг много Астрологически стана. :)) Но точната квадратура на Уран със Сатурн (орбис два градуса) при мен си казва тежката дума. Сега ще се уча как да крада огън. :)) Ще се допитам до Прометей, ама ако може да избегна неговото наказание. :))   

И да не забравите да благодарите ей. На Бог, които са вярващи и той е тяхната скала, джедаите на Силата, която е винаги с тях и т.н. :))) Аз пък съм благодарна, че съм жена и, че ще бъда майка. :) Толко от мен. :Р 

Колко и да го усуквам няма оттърване от тях. И най - много оценяваш любимите хора, с които си заобиколен. Да не говорим за собствените ни представи и как всеки път се опитваме да напаснем към тях, някой, който сме срещнали и е привлякъл вниманието ни.

Всеки път си повтарям Албено - престани!  Да, ама не. :))) Постоянно правя сравнения (изчерв). Но това всичкото е винаги спрямо това, което искам и знам, че искам от дъното на душата ми. След известен период от време все се научавам да приемам нещата такива, каквито са, но не мога да правя компромис със сърцето си, с душата си. Не, че се правя на смела, но в другия случай е мъка...Хаха, иначе мога да проявявам доста добър конформизъм в дребните неща, но в големите - никога. Дай ми Боже все такава упоритост! :)))) И пак казвам, че тук оценката е съизмерима с това, което сърцето ти иска, а не защото така е по - сигурно. 

А етикетите са гадни ограничения. Настръхвам срещу ограничения. Но ги има. 

Точно на празника цял ден се наслаждавах на любима книга пред ей такава гледка. :Р 

Искам да потъна в топлината пъстра 

на очите смеещи се, през мъглата гъста 

на неродили се сълзи проникващи.

Искам да докосна мекотата чиста 

на звуците прегръщащи душата 

отдвъд стена на мислите преливащи....

Да знаете  - тази думичка, нищо като думичка, ама чудеса прави. "Извинявай"... Да го кажеш, дори когато смяташ, че човекът не го заслужава и не е прав. Че ти си потърпевшият. И няма никаква справедливост за теб. :))) 

Изведнъж се спираш...в ума ти проблясват картини...пропити с много смях и обич. И се питаш : къде отиде всичко това? И те удря светкавица - ама то никога не е заминавало, тук си е! Просто ние го забравяме и не му даваме простор да живее. И ти става едно хубаво, отиваш и казваш смотано, ама все пак искрено: "Извинявай"!  

Светват познатите очи, които почти се насълзяват и една прегръдка. Всичко останало се помита като с миг от ураган. 

Опитайте и ще видите какво ще се случи. ;)))